анализ на Пепи Димитрова, председател на Комисията за професионална етика на БДВО
Езикът на предизборната кампания – комуникация, маркирана от две основни тенденции – монолог вместо диалог на преден план и тролски атаки в социалните медии на заден.
Професионално погледнато, този тип комуникация може да се окаже много ефективен, именно защото, пренасяйки езика и поведението на улицата, лесно достига до широките маси. А както знаем, изборите са вероятно единственият пазар, на който милионерът и просякът са равни със своя един глас. Но колко струва спечелването му и готови ли са политическите играчи да платят цената с анализи, труд и таргетирани послания?
По-скоро се изкушават да използват подход, произхождащ от самата идея на улицата – деленето на воюващи агитки, където единственото важно е дали нашият отбор се е изложил или е победил, като методите, водещи до победата, могат да имат много грозни проявления. Всъщност колкото по-агресивна е битката, толкова по-сигурни са търсените резултати. Налага се моделът „колкото по-агресивен си, толкова по-силен, респективно – успешен”. Затова виждаме не прокламиране на идеи, а максимално мобилизиране на собствения електорат на база омраза към другите, към гледната точка на другите, към това, което те са. Това демотивира периферията да гласува, отблъсква я от участие, защото никой свестен човек не иска да води детето си на този мач – на който със сигурност ще го ругаят, бутат, насилват вербално. Било защото симпатизира на единия отбор или пък бива упрекван, че е лузър, понеже не напада врага.
Колкото и ефективно да е, нищо в това поведение и говорене не е етично, не е морално и не е градивно, каквито по учебник и правила би трябвало да бъдат кампаниите на партиите за привличане на гласоподаватели.
А по-големият проблем е, че това не е един мач, в който агитките са се сбили, а е трайна тенденция, която води до трайна промяна в общественото поведение и социалната динамика. Което деградира гражданското общество и неговите функции. Премахва идеята за продуктивен диалог, разбиране на гледната точка на другия и ползотворен компромис. И като цяло обръща структурата на обществото, при която ролята на елитите е да сплотяват и възпитават, а не да резонират и връщат обратно като цунами уличния език и страсти.
Така всъщност стигаме до повсеместен разпад и консумация на този разпад за лични, партийни и икономически цели на една малка група участници. Погледнато отвън са уж противници на политическия терен, а всъщност са активни съучастници в поддържането на статуквото.
И това е норма на поведение, срещу която трябва да се противопостави друг тип комуникация и етика. Ако всеки един от нас – представители на професии, активно участващи в процеса чрез труда си и личната си сфера на публична изява, не се противопостави достатъчно ясно на неетичните практики, той волно или неволно се оказва техен поддръжник.
